Шевченко Тарас (BG) — Хайдамаци

Тут можно читать онлайн книгу Шевченко Тарас (BG) - Хайдамаци - бесплатно полную версию (целиком). Жанр книги: Поэзия. Вы можете прочесть полную версию (весь текст) онлайн без регистрации и смс на сайте Lib-King.Ru (Либ-Кинг) или прочитать краткое содержание, аннотацию (предисловие), описание и ознакомиться с отзывами (комментариями) о произведении.

Хайдамаци
Количество страниц: 10
Язык книги: Болгарский
Язык оригинальной книги: Украинский
Издатель: Народна култура
Город печати: София
Год печати: 1975
Прочитал книгу? Поставь оценку!
0 0

Хайдамаци краткое содержание

Хайдамаци - описание и краткое содержание, автор Шевченко Тарас (BG), читать бесплатно онлайн на сайте электронной библиотеки Lib-King.Ru.

Хайдамаци - читать онлайн бесплатно полную версию (весь текст целиком)

Хайдамаци - читать книгу онлайн бесплатно, автор Шевченко Тарас (BG)

Пролог

Без край, без начало — тук всичко минава.

Къде то отива? Отде е дошло?

Ни глупав, ни мъдър днес отговор дава.

Едно цъфва... Сякаш не е и било —

отива си друго, увяхва, изтлява

и вятърът пръсва праха му в степта.

А както по-рано — пак слънце изгрява

и ясни звездици трептят над света,

и ти, бледолики, в небето излезнал,

отново поемаш във нощния мрак,

оглеждаш се в извори, в морските бездни

надничаш спокоен и светиш си пак

тъй, както във дни вавилонски си светил

и както ще светиш и над синовете ни...

О месец безсмъртен! Обичам си аз

като с брат, с сестрица — с тебе да говоря,

да ти пея песни, що нашепваш ти.

Какво, посъветвай, с тъгата да сторя?

Аз не съм самотен в мисли и мечти,

но де да ги дяна — моите дечица?

С мен да ги зария? Грешно е: душици...

А може по-леко да е на душата

на оня свят — ако прочетат словата,

що така горещо тук изплака тя

и с това ридание мина по света...

О, не ще зария песните в земята!

Виж, небето синьо няма, няма край.

Тъй — нему подобна — без край е душата.

Но къде ще иде? Празна дума — рай...

Аз искам да помнят на тоз свят за нея —

безславен е тежко да легнеш в пръстта.

Момичета мили! Помнете я! Тя

обичаше песни за вази да пее

и съдбата ваша да оплаква с глас.

Спете, деца, докле слънцето изгрее,

а пък аз ще търся атаман за вас.

Деца мои, хайдамаци!

Свят широк — тръгнете

и късмета си в живота

сами си търсете.

Деца мои малолетни,

синове, не зная,

кой вас тука като майка

ще ви приласкае?

Орли мои, полетете

вий към Украина —

дори беда да ви срещне,

не ще е в чужбина.

Ще се найде някой блага

дума да ви каже.

А тук... а тук... тежко, мили!

Да ви пуснат даже

в къщи — пак ще се надсмеят;

тука са такива:

слънцето дори — и него

поглеждат накриво:

«Не оттам изгрява, думат,

и не така свети;

ето как е правилното...»

Що да правиш, клети?

Слушай! Може би е вярно,

че не тъй изгрява,

както в книгите са чели,

слънцето тъдява...

А какво за вас ще кажат?

Що да лицемерят.

Ще ви се посмеят, после —

хайде под миндеря:

«Нека там лежат, додето

баща им не стане

да разкаже по нашему

за своите хетмани.

А той, щур човек, разказва

с мъртви думи, хули,

и, там някакъв Ярема

води ни — в цървули...

Глупчо, глупчо! Май, изглежда,

малко са ги били!

От казаци, от хетмани —

високи могили —

друго нищо не остана.

Че и те — разрити...

А той иска да слушаме

как пеят слепците.

Чуй — напразно се стараеш!

Ако искаш гроша

да докопаш, пък и слава —

пей ни за Матрьоша,

за Параша, радост наша,

за паркет и шпори —

а не дрънкай тия думи:

«Грае сине море»

и сам плачеш, а след тебе и

твоите голтаци.»

Мъдреци! Благодаря ви!

Знам, не сте глупаци.

Топъл е кожухът, ала

шит е не за мене.

И словата ви са с глупост,

с лъжа подплатени.

Викайте си и крещете

вие без умора —

няма аз да ви послушам.

Вий сте умни хора —

аз съм глупав; сам-самичък

край своята къща

ще си пея и ще плача,

като дете също.

Щом запея — заиграват

морските простори,

степ чернее, могилата

с ветреца, говори.

Щом запея — могилата

разкрий се дълбоко

и се носят запорожци

по степта широка.

Атаманите-красавци

скачат на конете...

И реве, бушува Днепър

между бреговете —

полудели, нещо страшно

разказват вълните.

Аз послушам, затъгувам,

па старите питам:

«Защо, бащи, тъгувате?»

«Тъжно ни е, сине!

Днепър волен ни се сърди,

плаче Украина...»

И аз плача; а в туй време

идват атамани,

във редици пищни идват

сотници, хетмани...

Цели в злато... Сядат бавно

покрай мен и вече

за любимата Украйна

те подхващат речи

и разказват, и припомнят

как Сеч основали,

как казаците със лодки

по Днепър летяли,

как морето те пресекли,

грели се в Скутари,

как си палели лулите

в Полша от пожари

и се връщали в Украйна

пирове да вдигат.

«Пей, кобзарю, лей, кръчмарю!»

казаците викат.

А той живо в миг налива,

виното не мери.

Пей кобзарят. Казаците —

Хортица трепери —

буйния гопак играят

със устрем несдържан.

Паницата обикаля

и изсъхва бърже.

«Гуляй, пане без жупани,

ветре, вей в полето.

Пей, кобзарю, лей, кръчмарю —

дор изгрей късмета!»

И приклякат, и подскачат

редом млади, стари.

«Така, деца! Ще станете

вие господари.»

Атаманите ни сякаш

на съвет са сбрани —

ходят, разговори водят.

Наште атамани

не издържат и се втурват —

сякаш вятър вее...

А аз гледам и се радвам,

със сълзи се смея.

Гледам и се смея, сълзи бърша бавно —

не, не съм самотен, щом живея с тях:

в мойта стая, сякаш

в степ безкрайна, равна,

казаци гуляят и се носи смях;

в мойта стая плиска и шуми морето,

и трепти топола в тих вечерен час,

тихо Гриця пее момиче напето —

не, не съм самотен, щом със тях съм аз.

Туй е моето богатство,

туй е мойта слава.

Вий за себе си пазете

думите лукави,

съветите... А на мене

мойта реч ми стига

да излея тъга, сълзи.

Вече се надигат,

вече тръгват мойте песни

в път далечен. Нека!

Може там и да намерят

някъде човека,

който ще ги приласкае

с обич до сърцето.

Туй ми стига. И ще кажа:

цар съм над царете!

Ей така във свойта стая

мисля си: кого ли

да предвожда песните ми

мога да помоля?

Месечината угасва,

слънцето изгрява.

Хайдамаците край мене

мълком се изправят.

Скръбно, сякаш са сираци,

те ми се покланят:

«Благослови ни, бащице,

пътя ний да хванем,

да си търсим ний късмета,

доде кипят сили.»

Чакайте... Светът не е дом,

деца мои мили,

неразумни... Трябва някой

пред вас да застане,

да ви води... Кой ще бъде,

деца, атамана?

Ех вий, моя грижа тежка!

Изчувах ви вече,

вече станахте големи,

тръгвате далече.

Ще ви срещнат там грамотни,

а аз ви не учих...

Мен поне навред ме биха,

та нещо научих...

Тма, мна зная, но оксия

аз не знам, къде ти!

Но да си опитаме ний

с вас, деца, късмета.

Имам аз баща наречен

(родният зарит е),

със съвет ще ни зарадва,

че сам е изпитал

колко тежко е да скитащ

ти сирак безроден;

а освен туй — със душа е,

казак благороден,

няма гръб той да обърне

на езика, с който

песни майка му е пяла

и с него, със свойто

дете, тихо е гълчала;

няма гръб той да обърне

на слепците клети,

дето пеят за Украйна

покрай плетовете.

Той обича нашта правда,

казашката слава.

Да отидем, деца мои,

при него тогава.

Да не беше ми помогнал

в тежките години,

досега под снеговете

аз щях да загина,

щяха хората да кажат:

«Така му се пада...»

Тежко е, кога не знаеш

за какво ти страдаш.

И насън да си не спомням...

Да вървим, момчета!

Щом на мене той със помощ

укрепи сърцето,

и на вас ще ви помогне

със любов безкрайна.

А от него — в път далечен

право към Украйна! —

Поделиться книгой

Оставить отзыв