Кол Алън — Вихър

Стен застана мирно. Императорът огледа своя личен пратеник от горе до долу, после кимна, давайки формално одобрение.

Двамата имперски помощници — този, който беше изчел грамотата, и другият, който държеше някакъв медал в отворен кадифен калъф — пристъпиха напред.

Тогава Императорът наруши традицията. Обърна се към помощника си и извади сам отличието от калъфа.

Пристъпи напред и окачи медала на врата на Стен.

— Четиридесет и пет минути — каза с равен глас Императорът, използвайки затворническия шепот също толкова добре, колкото и Стен. — Задните стълби… моите покои… трябва да пийнем…

Стен пристъпи на решетката за сканиране. След знака на мъжа от вътрешна сигурност сложи дланта си срещу идентификационния лъч. Решетката зажужа и Стен беше окъпан в сияещи цветове. Някъде в недрата на Аръндел се събираха редица факти: Стен се анализираше от най-съвършеното проучвателно оборудване в империята.

На първото ниво беше идентификацията. След като отпечатъкът от дланта на Стен беше двукратно проверен, биографията му се преглеждаше за възможни причини за враждебност спрямо Императора. Тази информация се сравняваше с последните досиета на корпус „Меркурий“, които се осъвременяваха на всеки двадесет и четири часа.

Второто беше органично. Организмът му се анализираше за възможни бактериални или вирусни заплахи за височайшия му работодател. От дълго време беше възможно да се направи жива бактериологична бомба.

Последното ниво беше за оръжия — от очевидните скрити оръжия до не толкова видните хирургически имплантирани експлозиви. Или, в случая на Стен, ножът в ръката му. Той знаеше, че когато скенерите го засекат, даденото му разрешение да носи такова оръжие в присъствието на Императора ще блокира всяка аларма.

Стен получи одобрение, слезе от решетката и се насочи по коридора към покоите на Императора. Чувстваше се напрегнат заради предстоящата среща с шефа си. Беше минало много време, откакто двамата се бяха виждали насаме. Нещо изключително важно трябва да се беше случило.

Но не това го притесняваше. Тревожеше го прекомерно засилената охрана — странна мисъл за човек, който някога беше оглавявал личната охрана на Императора. Тогава се беше ядосвал за всеки пропуск, поболяваше го склонността на Императора да се хвърля сред тълпите или да се изнизва за някое лично приключение.

Стен не винеше Вечния император за засилените мерки след случилото се. Но сега, след като самият той беше натрупал доста опит като представителна фигура, Стен си даваше сметка, че е опасно за всяко същество с власт да възприеме стратегията за криене в бункер. Колкото по-строга беше охраната, толкова по-сложна ставаше задачата на злодея, без съмнение. Но неимоверно затрудняваше мъжете, бдящи над безопасността на Императора.

А колкото до съществата от службата за вътрешна сигурност, от онези, които беше видял досега, Стен го бяха полазили тръпки. Защо, не беше съвсем сигурен. Колкото повече се приближаваше до Императора, толкова повече служителите на ВС го смущаваха. Всички изглеждаха… странно познати.

Когато видя високия, снажен мъж на вратата, Стен разбра. Мъжът беше близнак на Императора — както и всички мъже, които беше срещнал след влизането си в личните покои. Основната физическа отлика беше по-големият им ръст.

Той неохотно призна, че подобно действие е доста смислено. Поотделно гвардейците от ВС напомняха на Императора достатъчно, за да привлекат огъня на всеки убиец. А в група около него образуваха жив щит.

Офицерът от ВС тракна с токовете на ботушите си при приближаването на Стен.

— Очакват ви, посланик Стен — каза той със спокоен и любезен тон, който рязко контрастираше с каменното му лице. Измери го с подозрителен поглед. Сравни. Стен беше малко засегнат, когато видя подозрението да се заменя със самодоволство. Проклетникът смяташе, че може да го надвие с лекота.

— Можете да влезете — обяви офицерът.

Мускулите и рефлексите на Стен се приведоха в готовност, когато той започна собствената си игра на премерване на силите. Очите на мъжа се присвиха. Той разбираше какво става.

Стен се засмя.

— Благодаря — беше всичко, което каза. Вратата се разтвори и той влезе. Видя стреснатото изражение на мъжа, когато осъзна, че уменията му бяха преценени като доста оскъдни. Стен можеше да го пребори с лекота. Вярно, беше малко по-бавен. Беше позагубил практика. Но нямаше да представлява никакъв проблем.

Стрегът1 се срещна с „Черното кадифе“, помисли си да създава неприятности, после беше съблазнен от опияняващата прегръдка на коктейла. Стен усети как коремът му се изпълва с ободряваща топлина.

Вечният император му се усмихна, после напълни отново чашите с изгарящата напитка, кръстена от Бор на името на древен техен враг.

— Както казва старият ни ирландски приятел Йън Махони: „Това е само за да дадем на добрия Бог да разбере, че сме сериозни“.

Императорът гаврътна още една чашка.

Стен последва примера му. Ако шефът искаше срещата да приключи с напиване, то Стен нямаше голям избор, освен да участва — с ентусиазъм. Освен това Вечният император беше прав. Както обикновено. Стен имаше нужда да пийне.

— А сега за вечерята, която ти обещах — поде Императорът. — Докато не получите друга заповед, посланик Стен, на вас се пада задължението да се грижите чашите да са винаги пълни.

Той започна да се върти из онова чудо с ниско технологично майсторство, съчетано с високотехнологична бързина, което наричаше своя кухня.

— Трудна задача, ваше величество — отбеляза Стен. — Но ще направя всичко по силите си.

Засмя се, напълни отново чашите и ги занесе до плота. Зае обичайната си поза, сядайки на един от високите столове.

Подуши въздуха с интерес. Носеха се смесени, странно познати миризми, но с възбуждаща мистериозна нотка в тях. Вечният император можеше да дава уроци по готварство и на най-големите специалисти. Дори Мар и Сен, най-прочутите банкетни майстори, неохотно признаваха това.

Императорът обичаше да пресъздава рецептите от древната Земя.

Макар че от негова гледна точка рецептите не бяха толкова древни, помисли си Стен. Императорът беше управлявал три хиляди години.

Стен отново подуши въздуха.

— Азиатско? — пробва да отгатне. И той самият не беше лош готвач. Беше прихванал хобито, може би вдъхновен от шефа си — докато отбиваше дългите часове в мрачните военни гарнизони, където храната беше дори по-ужасна от компанията.

— Смяташ така само защото е комплексно — каза Императорът. — Макар че има известни влияния, предполагам. Но е точно обратното. Китайците са били най-добрите готвачи. Но тези приятели, от друга страна, са се съревновавали достойно. Някои хора смятат, че даже са по-добри. Аз приемам и двете възможности.

Той докосна с длан ръба на плота и хладилна лавица се плъзна навън, разкривайки множество буркани и гърнета, пълни с вкусотии. Той ги нареди по плота.

— Темата тази вечер е Индия — заяви Вечният император. — Някак си подхожда на задачата, която съм намислил за теб.

Той се усмихна. Стен беше виждал шефа си в дружелюбно настроение и преди, но никога в толкова откровено весело. Аха. Още една невъзможна мисия, значи. Стен се почувства леко раздразнен. Потенциалните трудности го интригуваха, вярно. Но не можеше да се предаде толкова лесно.

— Не че искам да ви противореча, ваше величество — каза Стен, отпивайки от стрега си. — Но се надявах на кратка отпуска.

Видя проблясък на раздразнение в изражението на началника си. Добре.

— Не прекалявай — изръмжа Вечният император. Стен беше учуден да види колко бързо раздразнението прерасна в яростен изблик. — Омръзна ми вашият негативизъм. Не можете ли да разберете? Държа всичко свързано с прътове и телени жици, и…

Гласът на Императора затихна.