Кланси Том — Мрежата

— Поздравления, полковник! Имаше ли някакви проблеми?

— Нищо сериозно, сър.

В този момент влезе Тони. Майкълс обърна към нея сияещото си лице и вдигна палец нагоре.

— Ще се видим след няколко часа, командир.

— Очакваме ви, полковник. И още веднъж приемете моите благодарности.

Връзката прекъсна.

— Пипнали са го! Летят насам.

— Ще се обадя на Джей да го успокоя. Но… какво следва от тук нататък? Как смяташ да докажеш, че той именно е убиецът на Стив Дей?

— Всичко по реда си. Първо да се върна здрав и читав от срещата с Карвър.

— Мисля, че няма да те скастрят за проявената самоинициатива. В края на краищата нали всичко мина благополучно и нали президентът искаше точно това — да му предадем убиеца на Дей.

— Ще му го предадем… След като си поговорим на четири очи.

Неделя, 10.10.2010, 11:30

Куонтико

Ружьо, преоблечен като сержант от американската флота, стоеше до оградата на високото здание, в което се помещаваше Генералният щаб на Мрежата. Беше застанал на около триста метра от главния вход, но с оръжието, с което разполагаше, за него нямаше да представлява никакъв проблем да улучи човек от такова разстояние. Оръжието в сака до краката му беше „Ремингтън“, калибър 30–06, с оптичен мерник и десеторно увеличение.

Беше застанал в близост до автобусната спирка — нова-новеничка, все още без графити по нея. Можеше да почака десетина минути, без да рискува да привлече вниманието на когото и да било. Моряче чака автобуса си на спирката — каква по-обичайна гледка за Куонтико?

Ако командирът на Мрежата не излезеше за обяд, щеше просто да си тръгне и да се върне следобед, за да си опита отново късмета. Майкълс нямаше да му избяга.

Бял правителствен додж спря близо до самия вход на сградата. Ружьо извади от джоба си миниатюрния увеличителен монокъл. Долепи го до окото си и се наведе напред, облегнат на оградата.

Вратата на Генералния щаб се отвори и Александър Майкълс излезе, придружен от привлекателна брюнетка и двама мъже с вид на бодигардове.

Ружьо беше извадил късмет. Но всичко трябваше да стане максимално бързо, за да не привлече вниманието. Наведе се, дръпна ципа на сака… Приготви оръжието. Трябваше само да го вдигне, да провре цевта през металните пръчки на оградата и да се постарае да бъде максимално точен. Всичко това щеше да му отнеме само няколко секунди.

И главното — никакви резки, припрени движения. Спокойно… Вдигни оръжието… така… Поеми си дълбоко дъх, прицели се в мишената…

Погледна през увеличителния мерник. Обектът се виждаше превъзходно.

Ружьо се прицели в гърдите.

Виждаше Майкълс, тъмнокосата жена, военния, който тъкмо излизаше от доджа…

Мили боже! Военният държеше някого, дърпаше го за ръката… Това беше… Плеханов! В плен. А бяха разговаряли само преди два дни.

Дръпна пръста си от спусъка. Трябваше бързо да прецени ситуацията. Тези хора сега държаха Плеханов в ръцете си.

Да стреля или да не стреля? И ако стреля — по кого — по Майкълс или… да застреля Плеханов, който сигурно щеше да го издаде. Ако го подложат на разпит и се разприказва, а те си имаха начини да накарат човек да признае и майчиното си мляко… Не прилагаха често такива методи, но Ружьо знаеше, че не биха се поколебали, ако се наложи.

Е? Какво сега?

Не. Нямаше да застреля Владимир. Ако руснакът го издадеше — значи такава беше волята на съдбата.

А колкото до командира на Мрежата?

На настоящия етап убийството му ставаше безсмислено. Не би могъл да помогне на Плеханов… А дори Ружьо не убиваше без причина.

Прибра оръжието в сака, дръпна ципа. Огледа се. Никой не го беше забелязал. Изправи се.

Идваше някакъв автобус. Щеше да се качи, да слезе в следващия град, да вземе кола и да отиде на някое спокойно място, за да помисли.

Вратите на автобуса се отвориха със свистене. Шофьорът му се усмихна. Ружьо отвърна на усмивката му, но си мислеше за нещо свое.

Поне вече нямаше да слуша брътвежите на Григори Змията и хвалбите му за операцията в Чечения и медала му за храброст. А докато отворят багажника на онази кола и открият тялото на мафиота, Ружьо щеше да бъде далеч от тук.

Може би някъде в пустинята…